Иконопис - Галерия Ной - Изкуство в сърцето на София
Св. Георги
Богородица с Младенеца
Богородица с Младенеца
Богородица с Младенеца
Св. Георги
Богородица с Младенеца
Св. Николай
Богородица с младенеца
Богородица с младенеца
Богородица с Младенеца
Св. Николай
Богородица Катафиги и Йоан Богослов
Богородица с Младенеца
Повече икони може да разгледате на място в галерия "Ной" на улица Улица "Врабча", 12А, София 1000, вход откъм ул. "Париж" 4-6 или да разгледате профилите на следните автори: Анастасия Червенакова, Антония Янкова, Иван Натов, Ива Петкова, Златко Спасов, Петя Пандилова.
Иконопис
Българската иконопис е един безценен дар от творците, създали основите на това изкуство още от Х-XI в. Тя се е развивала в своите исторически етапи, като бележи връх по времето на Второто българско царство(1185-1396г.), а също така и в най-тежките десетилетия на Османското робство-началото на XVIII в., когато творят тревненските зографи Папа Витан, Симеон Цонюв, Димитър Зограф, Захарий Зограф.
По тяхно време се увеличава броя на употребата на български език в иконописта. Това е своеобразен израз на възрожденският дух и национално самочувствие. За иконите от този период е характерна появата на композиции и персонажи от ежедневието на българина - стада с пастири, жени и мъже в традиционно или градско облекло, битови предмети.
Тематиката на иконописта се обогатява и с изобразяването на български светци, учители, както и на обикновени българи увековечени с достойнството и жертвоготовността си да не се отрекат от християнството, в мрачните дни на Османското робство.
Едни от най-ценните паметници на християнската иконопис са иконите "Св.Богородица Одигитрия", "Преображение Господне", "Св.Архангел Михаил", "Христос Пантократор", "Вход Господен" и др. Те са създадени в средищата на иконописното изкуство- Несебър, Созопол, с.Арбанаси, както и целият Великотърновски район със своите многобройни манастири и църкви.
Най-забележителните творби на българската иконопис днес могат да се видят в Църковния исторически музей към Духовната семинария в София, а също така сред природните красоти и неповторимост на Преображенския манастир, Рилската Света обител, Арбанашките, Сливенски и Тревненски църкви.
Как са се раждали иконите, автор: Златина Каравълчева
За да се разбере смисълът на православното иконопочитание е хубаво да се види как се е раждала всяка икона. Неоценими помощници в това начинание са житията на светиите. Днес е разпространено мнението, че Църквата създава икона на някой едва след неговата канонизация. Всъщност първата официална канонизация във Византия е извършена чак през 14 век и става дума за св. Григорий Палама. Той е обявен за светец от патриарх Филотей Кокинос няколко години след смъртта си, като естествено почитанието към него е било вече факт в Солун и областта. Което не означава, че Църквата не е прославяла светци преди това, нито пък че не ги е изписвала на икони. Дотогава, а и дълги векове след това, единствен критерий за нечия святост е било единодушното почитане от страна на клир и народ, които свидетелстват с това си единодушие за православността му и благочестивия му живот.
Естествено това единодушие не бива да се абсолютизира, защото както казва и Евангелието, няма пророк приет в собствената си страна. Всеки светец е бил подлаган в определени периоди от живота си на гонение, оспорване и отричане не само от страна на светските власти или на открити богоборци (както може би ни се иска, за да ни е по-лесно да се ориентираме), но и от страна на благочестиви хора, на църковната власт, а понякога дори от страна на други светци.
Имало е случаи, когато патриарх или друг представител на висшата власт се опитвал да забрани нечие почитане като светец и съответно да забрани иконите му, но те са завършвали неуспешно. Така например през 11 век висш служител на Константинополския патриарх се опитва да забрани на св. Симеон Нови Богослов да организира ежегодни църковни чествания в памет на неговия духовен отец св. Симеон Студит. Причината е, че считал св. Симеон Студит за грешен човек, а не за светец. Успял да убеди и патриарха и други висши църковни служители в това и св. Симеон Нови Богослов е подложен на гонение. Църковните празници в памет на св. Симеон Студит са забранени, иконите и стенописите му са унищожени, а самият св. Симеон Нови Богослов е заточен. Оставили му единствено иконата, изографисана от самия него, като спомен за учителя му, но от нея заличили думата «свети». След години заточение, когато молитвената почит към св. Симеон Студит не секва, а напротив, увеличава се, св. Симеон Нови Богослов е реабилитиран, а църковните празници в чест на духовния му отец са въстановени в Константинопол с още по-голяма пищност от преди.
Повечето икони са създавани спонтанно от благодарни християни още приживе на светеца или малко след това. Ето например, св. Иоан Златоуст в похвалното си слово за Мелетий, епископ Антиохийски, произнесено пет години след смъртта му, казва че вярващите в Антиохия толкова обичали своя епископ, че кръщавали децата си с неговото име, Мелетий. Призовавали го в молитвите си за застъпник пред Бога и така отстранявали всяка страст и греховен помисъл. Името му се чувало навсякъде - на пазара, на площада, на полето. Но християните, продължава св. Иоан Златоуст, обичали не само името му, но и святото му тяло. Затова рисували образа му по стените на домовете си, отпечатвали лика му на пръстени, слагали образа му на различни места, така че не само да слушат името му, но и да се утешават с образа му заради неговото успение.
Пример за светец, изографисан приживе е св. Симеон Стълпник, живял през 5 век в Сирия. Теодорит Кирски, който пише своята Църковна история 15 години преди смъртта на светеца (459) разказва, че славата му е била толкова голяма, че при него се стичали хора от целия християнски свят. А занаятчиите в Рим били закачили пред вратите на работилниците си малки негови икони, за да ги пази и закриля.
Св. Симеон Нови живял през 6 век отново в Сирия. Бил известен с големите си чудеса. В житието му се описват няколко случая за изобразяването му на икони. Една жена на име Теотекна се разделила с мъжа си и посетила светеца, за да сподели с него проблема си. По неговите молитви съпрузите отново се събрали и имали и дете, което довели при светеца за благословия. Когато се върнала вкъщи, тя закачила икона на светеца във вътрешните стаи на дома си. Житиеписецът не казва, дали тя е поръчала изрисуването й или я е купила готова отнякъде. Тази икона била чудотворна и чрез нея били изцелени много обладани и болни. Друг случай от същото житие е със занаятчия от Антиохия, който страдал дълги години от демонични притеснения. По молитвите на светеца се излекувал и от благодарност окачил иконата му на видно място на агората и над вратата на работилницата си. Светецът обаче не бил обичан в града, защото неотдавна бил изобличил жителите му в идолопоклонство - затова се надигнал смут и мнозина искали да унищожат иконата му. Без да обяснява подробности житиеписецът казва, че тълпата се разпръснала, след като "една вярваща жена, блудница, която в онзи час се изпълнила с Дух Светий" с висок глас ги изобличила за безбожието и богоборството им.
Свети Теодор Сикеотски, епископ на Анастасиуполис, починал в началото на 7 век. Монаси от неговия манастир, заедно с игумена, решили тайно да изрисуват образа му на икона, за да я имат в манастира си за спомен и благословение. За целта извикали художник, който през един отвор наблюдавал и иконографисал светеца. Преди да си тръгне, монасите показват на свети Теодор образа му. Той се пошегувал, дали това било най-ценното което намерили да откраднат, усмихнал се и благословил иконата.
И така зад създаването на всяка икона е стояла лична история, личен контакт с даден светец, светостта на който е била засвидетелствана от любовта и доверието на хората... Жена получава помощ от някой светец и понеже надали някога ще може пак да отиде при него, поръчва да се изрисува образа му, за да го отнесе в дома си. Някак естесвено молитвеният контакт е продължавал и в дома и вярващият дори не си е мислил, че се моли на образа, а не на светеца, живия спомен за който пази в паметта си... Естествено, всичко може да бъде профанизирано. Това се случва и с иконите - през по-късните векове, в навечерието на иконоборческата криза много вярващи започват да гледат на тях като на амулети, имащи силата си в самите себе си. Чувството за лична молитвена връзка в любов с изобразявания човек се губи и се замества с едно чувство на страхопочитание пред свърхестествените сили на иконата като предмет. Любовта между две личности – молещият се и светеца, се подменя с потребителско отношение към иконата, от която вярващият търси някаква полза, която по естествен път не би могъл на получи. Това отношение ражда различни неправославни по дух практики и редом с други политически и културни причини дава повод за избухването на иконоборческите спорове.
Иконата като музеен експонат и стока, Автор свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ за "Двери на Православието" от Париж
Едва ли някога е имало толкова много ценители на православната икона без отношение към вярата и Църквата както в наше време... Това странно явление се проявява по своему както на Запад, така и на Изток. На Запад виждаме богати и пребогати колекции от истински шедьоври на източната иконография, заедно с цели иконостаси, царски двери, мощи на светци, църковни утвари и прочее светини. Някога през Средновековието много от тях, може би по-голямата част, са задигнати и пренесени от кръстоносците. Още през 13 век руините на падналия под техния напор Константинопол са станали неизчерпаем източник на разграбени църковни ценности, за чието количество и изключителна стойност днес можем само да се досещаме. Но колкото и да е изчезнало и унищожено, все пак е останало достатъчно за големите изложби, които днес периодично се организират от най-престижни музеи в света.
Съществува и друго направление, по което на Запад се отправят стари православни икони – антиквариатите и аукционите. Там вече няма кръстоносци. Със съдействието на източни “дилъри” през последното десетилетие без битки се изнесе много от онова, което все пак е останало дотогава.
И съвсем логично е, че в същото време колекциите от църковно изкуство на Изток, в традиционно православните страни, включително и България, днес са несравнимо по-бедни на ценности от собственото им славно минало. Дори една толкова престижна сбирка, каквато е Криптата на катедралния храм “Св. Александър Невски” в София, съдържа твърде малко древни оригинали. Средната датировка на иконите там е около 19 век. Подобно е положението и в манастирските музеи, даже и в Рилския манастир. На пръсти се броят обителите, съхранили фрески и икони, по-ранни от 17 век. (а и запазеното едва ли е най-доброто от времето си). Историята на повечето от тях показва, че почти всички са били опожарявани веднъж или по няколко пъти в разгара на турското робство, после са били възстановявани, но вече в духа на 18-19 век. По-късно комунизмът в своя ранен сталински период беше разрушил една част, макар и не толкова, колкото в Русия.
През годините на прехода светотатци, иманяри и контрабандисти безпощадно разграбиха много от оцелялото. В същото време пазарната икономика бързо се зае да задоволи нуждите от икони за масова употреба – една част за средния в социално отношение вярващ, друга - за новопостроените параклиси и трета – за туристите. Качеството на продукцията точно се приспособи към тези категории.
Започнаха да се уреждат и изложби на съвременни икони, често и в чужбина. Относително рядко обаче тези икони са на добро ниво.
Какъв извод може да се направи от всичко това? Първо, че мнозина днес възприемат иконата просто като един от многото жанрове в живописта. През по-късния комунистически период в България такова отношение към църковното изкуство бе създавано и насърчавано от изкуствоведите. След първоначалната жестокост на преследванията срещу Църквата, след 60-те години т. нар. априлска линия проявява известна гъвкавост и постепенно започва да пренасочва вниманието към някои “духовни ценности”, пречупени, разбира се през същите атеистични, материалистически и националистически схващания.
Именно след този период се издигна в култ възрожденският иконографски стил като “чисто български”, а на иконата се даваше нова легитимност, вече извън Църквата - като музеен експонат, етнографска ценност и произведение на изкуството, свидетелство за “художествения гений на народа”, за “национално-битово самосъзнание” и т. н.
На фона на явните гонения срещу вярата, такова отношение все пак даваше достъп на много хора до иконографията и даже ставаше повод за посещения в църквите. В същото време обаче, то подготвяше и отчуждаването на иконата от истинския църковен живот.
Още битува духът на старите социалистически изкуствоведчески анализи, прилагащи към иконографията същия подход, както и към който и да било жанр в светското изобразително изкуство. В този си вид българската иконография беше представяна и пред света – като функция на народния бит, като проявление на българската художествена самобитност, но никога като израз на православна вяра и духовност, никога като “богословие в багри”, според определението на големия богослов Леонид Успенски. Самата тенденция на нашите балкански народи да си присвояват надребно съществуващи или измислени иконографски стилове като собствени и оригинални национални постижения, “самобитни” и отделени от големите течения и универсалните духовни търсения в православната иконография, е вече показателно за настъпили отклонения именно от тази универсална православна християнска духовност. Но това положение е относително отскоро. То може постепенно да се преодолее – чрез покаяние и истинско завръщане в Църквата.
Веднъж поставена в профански контекст, иконата неизбежно се включва в кръговрата на търговията с произведения на изкуството и започва да зависи от нейните принципи. Без да проявяваме каквото и да било негативно отношение към този вид търговия, нито да се наемаме да даваме оценки, трябва все пак да отбележим, че мястото на иконите не е в нея.
Разбира се, винаги е имало и е редно да има един своеобразен пазар на икони (думата пазар не бива да предизвиква машинално отрицателно отношение и не за пари става въпрос). Но се очаква той да бъде подчинен на други принципи, независими от менящите се с модатата естетически изисквания, съхранен също така и от туристическото потребление на сувенири.
Формалното “завръщане към традициите” не е достатъчно. В една страна като Гърция например, където православният традиционализъм е особено силен и дори преплетен с политиката, разцветът на иконографията не е така очевиден, както изглежда че е логично. Търговията е успяла да подчини на своя интерес и традиционализма. Затова и там днес не е съвсем лесно да се отдели автентичната иконография от безвкусните ерзаци във “византийски” дух, граничещи нерядко с кича. У нас се наблюдава нещо подобно, само че като критерий за българска иконографска традиция съвсем погрешно се взима възрожденското изкуство.
Създават се ателиета, често пъти се работи в екип, оформят се даже и занаятчийски гилдии. Това от една страна е нормално, но от друга води до общо принизяване на критериите. Пазарните принципи изискват бързо и евтино производство. Кипи серийно производство на оригинали. В същото време в професията навлизат много полуподготвени и често пъти невярващи хора. Това проличава особено ярко от неграмотното и небрежно отношение към надписите, които са твърде важни в една икона и които масово се преписват с груби грешки от гръцки и църковнославянски. Смесват се стилове, допуска се много кич.
Трябва да се измине по-дълъг и по-труден, но по-истински път. Може би на първо място трябва не толкова иконата, колкото самата православна вяра да се извади от музея и да се съживи в съзнанието и в ежедневието ни. Трябва да се създадат не толкова художествени иконографски школи, колкото да се осъществи православен катехизис за цялото ни общество. Само тогава и иконографията може да бъде напълно осъзната като изразно средство на вярата с литургически и богословски смисъл, чието място е най-вече в храма и не толкова в музеите. Впрочем, тогава и храмът не би се възприемал като музей...
Един феномен, изцяло в противовес на казаното по-горе, е развитието на иконографията сред православното малцинство на Запад. Убеден съм, че в страна като Франция днес се създават много повече истински образци, отколкото в много традиционно православни страни. Именно поради факта, че православните тук са постигнали с усилие и пазят с ревност своята православна вяра.
Погледнато дори в комерсиален план, движещите принципи са различни. Западните туристи така или иначе си набавят икони-сувенири от пътуванията си на Изток, където е и евтиният пазар на икони за масова употреба. Колкото до снобите, неангажирани във вярата и църковния живот, техните интереси са насочени към аукционите или музейните експозиции. Като ценители на антики, те не упражняват особено влияние върху живата съвременна иконография.
Когато на Запад някой си поръчва православна икона, той обикновено знае защо го прави. В повечето случаи това са вярващите християни, съзнателно обърнати в Православието, имащи и съответната подготовка.
Високите цени в случая са само гарант за истинската мотивация на клиента. А тя предполага и висока църковна култура, и високи изискваниия. Оттук и високото равнище на повечето западни автори, също православни и съответно подготвени.
Излиза, че цялото това потребителско и декадентско отношение към иконата днес започва и се поддържа главно от нас, носителите на големите традиции... Именно ние често пъти се оказваме неспособни да продължим постиженията от нашето собствено минало. Затова събираме, реставрираме и консервираме, но трудно пресъздаваме. Дори когато копираме, често пъти избираме погрешно отправната точка, примерите за следване.
Днес обаче се долавя и една положителна промяна. След окончателното разделяне на Църква и държава, поне в известна степен стана и едно проясняване на мирогледите и позициите. С преодоляването на разкола в БПЦ повечето хора вече се самоопределиха по-ясно спрямо вярата, политиката и ценностите. Вероятно вече е постигнато и някакво по-съзнателно и ясно разграничение между духовност и естетика, които невинаги се припокриват.
Такава яснота ни е жизнено необходима - много е важно в съзнанието ни тържището, храмът и музеят да се разграничат отчетливо. Може би тя ще допринесе и за проясняването на иконографското виждане както на създателите, така и на потребителите на икони.